Как да пишем ключ сол и нотите?

Не е успял този, който не е опитал.

Елементи на нотното писмо

Здравейте приятели,

Тази статия е повече за учениците, които скоро ще пристъпят отново училищния праг и ще се отдадат на още една година учене в своя живот.

Живеем в благословено време, когато писмеността и грамотността са достъпни за всички. Какво ли е да не можеш да четеш и пишеш и да чакаш някой да прочете писмото на твоето дете, заминало в чужбина. Добре ли е, зле ли е, тъгува ли, щастливо ли е? Много въпроси вълнуват родителите, а точно сега писарят, попът или даскалът отсъстват или са заети.

Дошли са хора да купят от тебе земя или къща – подписваш с пръст или с кръст, без да знаеш, дали, това което са ти прочели е истина.

Съседът ти се сърди и отравя молба в съда. Можеш ли сам да прочетеш закона и да се ориентираш, или трябва пак някой да ти казва кое как е.

Имаш да пишеш молба до кмета – някой трябва да ти я напише. И при това във всичките случаи трябва да плащаш. Плащаш за всяка изписана от някой друг буквичка.

Ще попитате – а нямаш ли приятели? Да, приятели – много, ама и те неграмотни. В цялото село я има, я няма някой да пише. Налага се да отидеш в града и да загубиш цял ден.

Няма да говорим за хубавите книги, които нямат брой. За всеки вкус има книги. Един живот не стига на човек да прочете книгите, които са по вкуса му.

Благословено време. Имаш право и задължение да ходиш на училище. Почти всички имат достъп до образованието. Казват че е безплатно. Не е вярно. За него плащат работещите със своите данъци. Дете, това са твоите родители. От техните заплати се отделят средства, за да можеш ти да учиш, да имаш просторни и съвременни кабинети. И затова ги пази.

Спомнете си какво е било до миналия век. Повечето са били принудени да работят, за да помагат на семействата си от най-ранна възраст. И са прекарвали живота си в работа, до момента в който си отидат от този свят.

Малко се поувлякох. Думата беше за нотите и сол ключ. Често съм чувала: “Не мога да пиша сол ключ”. Ами винаги има първи път. По същата логика ти сега нямаше да вървиш, да приказваш, да се обличаш и да ядеш самостоятелно, защото, когато си се родил не си можел. Не си можел, но си опитвал. Пак и пак, докато си се научил. Вижте бебетата, падат и стават много пъти и накрая се научават да вървят. Всяко здраво бебе се научава да върви.

Хайде пак да се върнем към сол ключ. Кой може да се научи да го завърта? Този който никога не е опитвал или този, който се опитва? Познахте – за да са научиш да правиш нещо, трябва да се опитваш. Понякога става от първия път, друг път – от сто и първия опит. Но става, само ако се опитваш.

Едисон опитал само 10 000 пъти, докато открие от какъв материал да бъде жичката на крушката. Ами ако се беше отказал, ние на тъмно ли щяхме да седим всяка вечер? Браво на него!

Та за сол ключ… Предлагам ви едно клипче, което показва как се пише този знак. Когато започне учебната година и вие имате музика, ще можете да се похвалите, колко хубаво го изписвате. А ще знаете и как се пишат нотите за радост на госпожата и за завист на съучениците ви.

Ето и клипчето:

Ама нещо не мога да се спра. С риск някой да каже, че нещо странно съм яла или пила ще се изкажа. В последно време ме гложди една мисъл, която няма нищо общо със сол ключ, но аз искам да я споделя.

“Горките бедни българи!”, постоянно се оплакват колко било зле тук и колко било добре оттатък. Оплакват се, а те всичките нахранени, та и малко отгоре, децата им нахранени, та и малко отгоре (познах по вида им). Оплакват се, а в семейството имат по две, три коли. Имат апартаменти (къщи), вили, родители на село, които допълнително помагат. Децата им се изучават успешно. Който иска може да вземе висше образование. Имаме достъпен транспорт до всяка точка на Родината, имаме приятели, имаме отпуски, болнични, лекари, учители, телевизори, компютри, интернет (и то много бърз). Умеем да се веселим, умеем да обичаме, знаем да уважаваме.

И в същото време – масово народът се оплаква, следи къде има нередности, къде още какво трябва да се направи, ама не за да стане, а за да бъде показано като някакъв порок. Станахме доносническа държава.

Не може ли да се огледаме – колко много приятели готови да ни помогнат имаме, колко са добри нашите деца, нашите родители. Милиони карат колите си възпитано и спазват правилника, милиони стават сутрин, приготвят се и отиват на работа да печелят с честен труд. Милиони деца стават рано и отиват или на градина или на училище. Казваме си “Добър ден”, усмихваме се. Ами това е супер!

Вижте колко е красива зората, цветята, дърветата, децата, любимите хора. А нередностите – те ще се оправят. Нали знаете – това което наблюдаваме расте. Наблюдаваме неприятностите и те растат. Наблюдаваме красивото и то расте. Мисля, че не е мястото по новините да ни се показват дупките по улиците. Пратете вест на този, който се занимава с оправянето на дупки. Кой кого убил! Наистина жалко, но това е работа на криминална полиция, а не на журналистите да правят психологически портрети и да ни занимават цяла седмица. Едно време имаше криминална хроника всеки ден в полунощ, когато децата спят. Който иска да гледа ужасии – може. А в средствата за масова информация нека покажат – кой е открил нещо, кой е помогнал но другите, кой е построил чешма, за да могат хора и животни да утолят жаждата си, направил мост ей така от желание и добро сърце, кой помогнал на стари хора – и други ще го последват. На какво учим сега децата си – катастрофата, убийството, кражбата е нещо редно, защото за това се говори всеки ден и всички го правят. Вие крадете ли, убивате ли, блъскате ли се, унижавате ли другите? А защо допускате децата да мислят така. И вие влизате в числото на лошите – щом всички са лоши.

Ами извинявайте, но мисля, че е време да се вземем в ръце и да продължим напред. Огледайте се, става все по-добре. И се опитайте с този сол ключ, от който тръгна всичко това.

Ирина Димитрова

Вашият коментар