Честита Коледа на всички. Желаем ви много, много щастие и успех в овладяването на музикалното изкуство.
А ето и трите подаръка, които сайтът дава по случай коледните и новогодишни празници на своите почитатели.
Това са три любими песни, адаптирани за свирене практически от всеки. Не е необходимо да знаете нотите. Достатъчно е да имате под ръка пиано, синтезатор, кийборд или друг клавишен инструмент. Гледайте падащите клавиши и свирете заедно с тях. В началото прослушайте няколо пъти песента, след това опитайте да свирите заедно с клипа едната ръка. След като я научите добре, научете другата ръка и тогава опитайте с двете. Така ще ви бъде по-лесно, а през цялото време музиката ще звучи и ще ви бъде приятно.
Върви, народе възровени,
към светла бъднина върви!
С книжовността, таз сила нова, съдбините си ти поднови!
Началото на една песен
В класната стая беше много тихо. Учителят обясняваше новия урок и учениците слушаха внимателно. Пък и как нямаше да слушат. Учителят беше много строг. И най-малкото движение беше хващано още в зародиш от него.
Макар да беше строг, момчетата с радост отиваха на часовете по пение. Хем ще се разведрят от другите часове, хем ще научат нещо интересно. Учителят разказваше много увлекателно, а започнеше ли да пее или да свири на цигулка, тогава всички го слушаха унесени и тайно се надяваха този час да не свършва. Господин Пипков, така се казваше той, беше обичан от всички ученици. Той не само беше учител. За края на всяка учебна година съчиняваше детски оперетки, които разучаваше с учениците и заедно ги представяха пред родителите, училищното настоятелство и градските първенци. Всички се надпреварваха да получат роли в тези оперетки. Зарязваха игрите на двора и учеха ролите си, за да не се изложат на края на годината.
Но да се върнем към нашия час по пение. Всички ученици слушаха захласнати разказа на учителя. Не, не всички ученици бяха увлечени от него. Едно от момчетата се беше навело над чина си и четеше книга. Боже, каква смелост от негова страна! Да чете някаква си книга в час!
Ученикът беше толкова увлечен в това, което правеше, че не забеляза как учителят застана зад него и се надвеси над чина му. Момчетата започнаха да се подсмихват. Ето сега ще стане още по-интересно.
Но за учудване на всички, вместо да се скара на момчето и да го нареди, както подобава, учителят взе книгата и на свой ред се зачете. Стоя много дълго време без да мръдне. Стои и чете.
Какво ли чете? – спогледаха се момчетата.
Без да проговори и една дума, учителят отиде до дъската и започна да чертае петолиния. Чертае едно петолиние, запълва го с ноти, чертае друго петолиние и него запълва с ноти. Така изписа цялата дъска.
Звънецът би. Господинът махна с ръка зад гърба си на учениците да тръгват, но те стояха по местата си. Искаха да чуят новата песен.
Дойде ред да кажем какво четеше момчето?
В училището вървеше от ръка на ръка книгата със стиховете на Стоян Михайловски и всички си показваха стихотворението „Върви, народе възродени“. Учениците си го предаваха един на друг с възхита. И точно този час това стихотворение достигна до нашия клас и нашия ученик, за когото иде реч.
Тъй като стиховете бяха познати и много нашумели, учениците искаха да видят, как ще звучат като музика.
С помощта на учителя класът разчете нотите и запя песента. В коридора надничаха ученици от другите класове. Искаха и те да чуят.
До края на учебните часове вече пееше цялото училище – по коридорите, в класните стаи, даже и в час си тананикаха наум новата песен. Много скоро след това, запя и цяла България:
И повече от 100 години песента „Химн на св. Св. Кирил и Методий“ е символ на българската азбука, култура и писменост, знаме обединяващо знание и дух на поколения българи.
На Денят на музиката, 01.10.2019 г. бяхме поканени да свирим и пеем в ЦДГ “Пламъче” в гр. Варна. С нас децата от Арт студио “Белият делфин” бяха и деца от Ансамбъл “Сребърни звънчета”. Поканата беше от страна на учителката по музика г-жа Първолета Иванова.
Децата от градината бяха много развълнувани, слушаха изпълненията с интерес и задаваха много въпроси както на ръководителите – г-жа Юлия Недева и г-жа Ирина Димитрова така и на самите изпълнители. Импровизираният концерт продължи близо час.
Тази статия е повече за учениците, които скоро ще пристъпят отново училищния праг и ще се отдадат на още една година учене в своя живот.
Живеем в благословено време, когато писмеността и грамотността са достъпни за всички. Какво ли е да не можеш да четеш и пишеш и да чакаш някой да прочете писмото на твоето дете, заминало в чужбина. Добре ли е, зле ли е, тъгува ли, щастливо ли е? Много въпроси вълнуват родителите, а точно сега писарят, попът или даскалът отсъстват или са заети.
Дошли са хора да купят от тебе земя или къща – подписваш с пръст или с кръст, без да знаеш, дали, това което са ти прочели е истина.
Съседът ти се сърди и отравя молба в съда. Можеш ли сам да прочетеш закона и да се ориентираш, или трябва пак някой да ти казва кое как е.
Имаш да пишеш молба до кмета – някой трябва да ти я напише. И при това във всичките случаи трябва да плащаш. Плащаш за всяка изписана от някой друг буквичка.
Ще попитате – а нямаш ли приятели? Да, приятели – много, ама и те неграмотни. В цялото село я има, я няма някой да пише. Налага се да отидеш в града и да загубиш цял ден.
Няма да говорим за хубавите книги, които нямат брой. За всеки вкус има книги. Един живот не стига на човек да прочете книгите, които са по вкуса му.
Благословено време. Имаш право и задължение да ходиш на училище. Почти всички имат достъп до образованието. Казват че е безплатно. Не е вярно. За него плащат работещите със своите данъци. Дете, това са твоите родители. От техните заплати се отделят средства, за да можеш ти да учиш, да имаш просторни и съвременни кабинети. И затова ги пази.
Спомнете си какво е било до миналия век. Повечето са били принудени да работят, за да помагат на семействата си от най-ранна възраст. И са прекарвали живота си в работа, до момента в който си отидат от този свят.
Малко се поувлякох. Думата беше за нотите и сол ключ. Често съм чувала: “Не мога да пиша сол ключ”. Ами винаги има първи път. По същата логика ти сега нямаше да вървиш, да приказваш, да се обличаш и да ядеш самостоятелно, защото, когато си се родил не си можел. Не си можел, но си опитвал. Пак и пак, докато си се научил. Вижте бебетата, падат и стават много пъти и накрая се научават да вървят. Всяко здраво бебе се научава да върви.
Хайде пак да се върнем към сол ключ. Кой може да се научи да го завърта? Този който никога не е опитвал или този, който се опитва? Познахте – за да са научиш да правиш нещо, трябва да се опитваш. Понякога става от първия път, друг път – от сто и първия опит. Но става, само ако се опитваш.
Едисон опитал само 10 000 пъти, докато открие от какъв материал да бъде жичката на крушката. Ами ако се беше отказал, ние на тъмно ли щяхме да седим всяка вечер? Браво на него!
Та за сол ключ… Предлагам ви едно клипче, което показва как се пише този знак. Когато започне учебната година и вие имате музика, ще можете да се похвалите, колко хубаво го изписвате. А ще знаете и как се пишат нотите за радост на госпожата и за завист на съучениците ви.
Ето и клипчето:
Ама нещо не мога да се спра. С риск някой да каже, че нещо странно съм яла или пила ще се изкажа. В последно време ме гложди една мисъл, която няма нищо общо със сол ключ, но аз искам да я споделя.
“Горките бедни българи!”, постоянно се оплакват колко било зле тук и колко било добре оттатък. Оплакват се, а те всичките нахранени, та и малко отгоре, децата им нахранени, та и малко отгоре (познах по вида им). Оплакват се, а в семейството имат по две, три коли. Имат апартаменти (къщи), вили, родители на село, които допълнително помагат. Децата им се изучават успешно. Който иска може да вземе висше образование. Имаме достъпен транспорт до всяка точка на Родината, имаме приятели, имаме отпуски, болнични, лекари, учители, телевизори, компютри, интернет (и то много бърз). Умеем да се веселим, умеем да обичаме, знаем да уважаваме.
И в същото време – масово народът се оплаква, следи къде има нередности, къде още какво трябва да се направи, ама не за да стане, а за да бъде показано като някакъв порок. Станахме доносническа държава.
Не може ли да се огледаме – колко много приятели готови да ни помогнат имаме, колко са добри нашите деца, нашите родители. Милиони карат колите си възпитано и спазват правилника, милиони стават сутрин, приготвят се и отиват на работа да печелят с честен труд. Милиони деца стават рано и отиват или на градина или на училище. Казваме си “Добър ден”, усмихваме се. Ами това е супер!
Вижте колко е красива зората, цветята, дърветата, децата, любимите хора. А нередностите – те ще се оправят. Нали знаете – това което наблюдаваме расте. Наблюдаваме неприятностите и те растат. Наблюдаваме красивото и то расте. Мисля, че не е мястото по новините да ни се показват дупките по улиците. Пратете вест на този, който се занимава с оправянето на дупки. Кой кого убил! Наистина жалко, но това е работа на криминална полиция, а не на журналистите да правят психологически портрети и да ни занимават цяла седмица. Едно време имаше криминална хроника всеки ден в полунощ, когато децата спят. Който иска да гледа ужасии – може. А в средствата за масова информация нека покажат – кой е открил нещо, кой е помогнал но другите, кой е построил чешма, за да могат хора и животни да утолят жаждата си, направил мост ей така от желание и добро сърце, кой помогнал на стари хора – и други ще го последват. На какво учим сега децата си – катастрофата, убийството, кражбата е нещо редно, защото за това се говори всеки ден и всички го правят. Вие крадете ли, убивате ли, блъскате ли се, унижавате ли другите? А защо допускате децата да мислят така. И вие влизате в числото на лошите – щом всички са лоши.
Ами извинявайте, но мисля, че е време да се вземем в ръце и да продължим напред. Огледайте се, става все по-добре. И се опитайте с този сол ключ, от който тръгна всичко това.
Здравейте малки и големи деца. Днес ще ви разкажа приказка за двете зайчета. Нека да ги наречем Едното зайче и Другото зайче. Те бяха толкова малки, че за първи път излизаха от заешките дупки да видят белия свят. Едното зайче излезе. В първия момент слънцето го заслепи и то си каза: „А, ами аз не мога да виждам!“, но след малко очичките му свикнаха. То видя една цвете, помириса го, видя една буболечка, тръгна след нея и по едно време, какво да видиш? Нещо сивичко, розовичко отпред с две дълги уши седи пред него. Толкова се стресна Едното зайче, че запя:
„Аз съм Зайко Байко.“
Отсреща Другото зайче,
защото това беше Другото зайче му отговори също с песен:
„Зайко съм и аз.“
Едното зайче попита:
„Можеш ли да скачаш тъй?“ и подскочи. В отговор Другото зайче започна да скача и скочи пет пъти: „Скок, скок, скок, скок, скок.“
Успокоени,че няма нищо страшно, двете зайчета започнаха да се смеят, да подскачат и да пея заедно: „Ний сме Зайци Байци,
Зайчета добри.
Можем ний да скачаме.
Скок скок, раз – два – три.“
Питате откъде знам? Ами аз бях там. Бях легнала на тревата и гледах облаците, когато забелязах, че нещо се движи край мен и докато видя, че има Едно зайче и Друго зайче, бях свидетел на техния разговор-песен: „Аз съм Зайко Байко.
Зайче съм и аз.
Можеш ли да скачаш тъй?
Скок, скок, скок, скок, скок.
Ний сме Зайци Байци.
Зайчета добри.
Можем ний да скачаме.
Скок, скок, раз – два – три.“
Почаках зайчетата да се наиграят и с нетърпение се върнах в къщи, за да запиша тяхната песен:
„Аз съм Зайко Байко.
Зайче съм и аз.
Можеш ли да скачаш тъй?
Скок, скок, скок, скок, скок.
Ний сме Зайци Байци,
Зайчета добри.
Можем ний да скачаме.
Скок, скок, раз – два – три.”
Запомни ли тяхната песен. Може да я пееш. А можеш да я пееш и да я свириш. Ето линк, от който можеш да изтеглиш нотите на песента:
Зареждане ...
